Родопска приказка на колела и на крака

Мисля, че съм споменавала, че Родопите са една от 5-те ми любими планини в България;) Всеки път когато отида там се убеждавам, че има още много какво да видя и да ме изненада.

Традиционният ноемврийски уикенд без деца вече е минало, но пък хубавите картини, запечатани в съзнанието ми, надявам се дълго ще ми вдигат настроението в случай на нужда. Изкарахме три дни без интернет (оказа се, че мога), на големи интервали от време и без телефон и мога да кажа че много, много си починах емоционално.

Нищо не успя да развали хубавото ми настроение тези три дни, независимо че още в началото тръгнахме зле. Имах огромното желание да минем покрай язовир Въча ( друг мой любимец) и да хапнем прясна рибка, но когато човек вярва на техниката и спира да мисли, подминава два-три язовира преди да се усети и се оказва някъде между Батак и Доспат- достатъчно далеч и от изходната и от крайната точка.

Пристигнахме в района на Девин на заздрaчаване и не успях да натрупам дори първоначални впечатления. На сутринта установих, че градът е "затворен"- така и не разбрахме къде хората се разхождат, пият кафе или обядват. Но пък имат чудесна екопътека, по която също не се разхождат, защото с изключение на точно две двойки, други туристи не срещнахме. Пътеката е много красива, движи се покрай река Девинска, има изградени кътчета за отдих , водопад Самодивското пръскало, който също проспахме, и нови мостчета.

Рано сутринта преди разходката гледах по Nat Geo Wild едно филмче, което показваше как да се държим ако срещнем мечка в гората. Двама от героите в него още ближат раните си от тези срещи и аз не исках да последвам примера им. Затова когато видях мечите стъпки близо до водата, изпаднах в тиха истерия, после станах по-шумна, опитвайки се да убедя половинЪТ, че е време да си вървим и включих на 5-та скорост назад към цивилизацията. Наум си обещах да я посетим отново, но в друг сезон, когато мечките имат на разположение повече храна високо в гората и не им се налага да слизат при хората.
Обядът ни очакваше в една малка спретната кръчмичка в Широка лъка- привлекателно местенце, което посещаваме за трети път, но пък много харесваме. Вкусна топла супа с препечено хлебче, а след нея чаша чай или кафе пред камината на фона на една от онези просторни родопски песни....

Имаше време за още разходки преди да се стъмни- винаги съм искала да отида в с.Гела- само на шест километра е и тръгнахме.
Вече си имам нова любов- Гела е едно приказно кътче, с невероятна панорамна гледка, слънце дори в четири следобед през ноември, чист планински въздух, пръснати стада овце и усещане за простор.

Заредени с енергията на това магическо местенце, си тръгнахме, тъй като скоро щеше да започне да се стъмва, а 20 километра в Родопите не са като 20 км в София, особено вечер. Обаче една табела по пътя, сочеща към небето, ни накара отново да променим плановете си. Село Върбово- идея си нямах за какво иде реч, но нещо ни привлече натам. Сгушено високо в планината, пръснати 2-3 къщи на всеки хълм и всичко потънало в дълбоките паяжини на времето. Само в една къщичка тънка струя дим издаваше наличието на някакъв слаб живец.

Финалът на Големият шлем- Чудните мостове- отдавна планирано и винаги пропускано до този момент. Тук вече разбрах ( не че не съм го предполагала), че за да се обхване цялото това чудовище, човек има нужда или от два фотоапарата, или от ново задапаратно устройство, все неща с които не разполагам;) Затова малко красота на парче.

Пропуснах много планирани местенца от тази разходка, но затова пък открих други, непредвидени и както често става в живота, спонтанните неща обикновено имат хубав и запомнящ се финал.

Хубава седмица!