Книгите на 2013

В края на всяка година си поставям за цел да не се ядосвам на служебни безумия или лавината от битовизми. Старая се да ми е празнично. Опитвам се да изкарам малко повече време представяйки си, че съм в отпуск, излегната на плажа с книжка в ръка- нещо, което на плаж не ми се случва. Предвид сезона, думата ‘плаж’ е даже леко неуместна. По-скоро отива към топло одеало, пукащи дърва от горящ огън, някоя и друга залепнала на стъклото снежинка за разкош и ако може някъде тук кадъра да се забави или съвсем да спре, докато ми е необходимо. Децата едва ли биха били очаровани от това мое предложение за спиране на времето, защото и без него им се струва доста мъчително очакването на заветния миг, в който рано сутрин се чуват шляпащи боси крака по студения под, тичащи към зеленото дърво, нервно разкъсване на хартия и последващ радостен или разочарован вик от съдържанието на пакета;) И макар да харесвам и този миг, предпочитам да поседя още малко в предишния:- онзи, в който лежа някъде с книга в ръка:


“Четенето на хубави книги унищожава удоволствието от четенето на лоши. А лошите са повече.“



Това е цитат от една от приятните книги, които прочетох през изминалата година. Онази, с безумно дългото заглавие: Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи. Дето е написана в писма. Историята е за войната, за живота на хората от един от Нормандските острови, окупирани от германците, но не по онзи трагичен и ужасяващ начин, по който тя със сигурност е изглеждала, а за начина, по който те се справят с всички предизвикателства,продиктувани от нея. За това, което им носи щастие, което им дава надежда, за любовта към книгите и как те помагат да се справят с пълната изолация, в която се намират и всичко това в стила на онзи невероятен английски хумор. Тази книга наистина унищожи удоволствието от всички не толкова хубави, които прочетох тази година.

Бях ученичка, когато за първи път забелязах тази книга на рафта у дома- баща ми имаше навика да носи нови книги по време на ежеседмичните си командировки из България. И може би поради факта, че цял живот е била пред мен, погледът ми така и не спря на нея- до тази година. Това е най-хубавата малка българска книжка, която съм чела досега.



„Балада за Георг Хених” е разтърсваща история, разказана през погледа на едно 10-годишно дете и обхваща последните години от живота на майстора на цигулки Георг Хених, преселил се у нас, за да създаде лютиерската школа на България. Едновременно тъжна и стопляща книга, която трябва да се прочете. Задължително!

Акабадора- още една малка книжка, която е много далече от усещането, което дава баладата, но все пак поставя тема за размисъл-за даването и отнемането на живот без да дава „правилните” отговори. Макар и да не ми достигна нещо в нея, все пак не съжалявам, че я прочетох.



Върнах се малко и в миналото, с Куковден на старомодния Дончо Цончев. Разказите му са толкова живи , че човек без да иска присяда на камъка край реката и започва да слуша ромоленето на водата. И както си седи, изневиделица се появява някоя мъдрост.



"Например ей там, при каменния дувар на неговата къща, до който свършват извечните, винаги прости закони в гората и почват сменяемите, винаги сложни закони за хората."

Открих още една книжка в семейната библиотека: „Слаби лакти” на Йордан Попов. Забавна и смешна, върна ме в онези времена на социализма, когато нещата просто се случваха така;)



И като сме на хумористична вълна „Моята кавказка тъща” е съвсем логично продължение.



Разказва се за немски телевизионен екип, който отива да снима документален филм в едно малко село в Северен Кавказ. По изключително забавен и изпълнен с любов начин , без капка доза присмех, е показан живота на хората от това откъснато от света място, с техните разбирания и отношението им към живота. Много свежа история!

Дали една книга ще бъде харесана от повече или по-малко хора, е въпрос на вкус. Аз просто споделих своите добри от 2013.