понеделник, 23 ноември 2015 г.

На токчето на Ботушчето

В началото на изминалата седмица се завърнах от набързо планирано пътешествие в Южна Италия и понеже много ми се иска да не пропусна да си запечатам спомените тук, взех още по-набързо да ги опиша. За разлика от повечето хора, аз лично за пръв път стъпвам в Италия и мисля, че леко ме е яд, че нямам италиански корени. Не зная дали италианците живеят винаги по начина, който видях, но там се чувствах слънчева, висока и никой не ми обръщаше внимание когато говорех високо;)

Пилуя е доста по-непопулярна дестинация, за разлика от други части на Италия. За наш късмет дори времето в средата на ноември беше приказно, макар местните да се оплакваха от студа и да бяха навлечени с пухенки, шапки и ботуши при положение, че температурите през деня бяха между 17 и 20 градуса. Така... нещата , с които запомних всяко едно градче и които ще оставят някаква следа във времето, може да не са най-важните в исторически и културен план, нито фактите от туристическите брошури, но са ми донесли най-силна емоция. За мен тази част на Италия е пример за любов към живота и всичките му форми. Животът там е спокоен и хората не го усложняват излишно. Слънце, градини, маслинови гори, цветя, настроение, храна. Затова запомних тях;)

Матера
Няма такъв град- никъде. Изключително въздействащ. Казват, че ако не си Матера града вечер, все едно нищо не си видял. Ми не, благодаря. И на дневна светлина си представях средновековни сцени, свързани главно с насилие и мизерия. Ако бяхме там през нощта, щях сигурно да се заключа в стаята и да не мръдна. Но определено е нещо, което ще запомня.





















Мартина Франка
Ако чукнете името в българския Гугъл, няма да излезе почти никаква информация за града. И аз не знам почти нищо за него, освен, че една от най-известните породи магарета, носят името му и са на път да изчезнат:) Толкоз. Кратката обиколка из историческия център не помогна особено за обогатяване на знания, но едно преживяване, ще си припомням всеки път, когато вляза в църква. Попаднахме в точния момент в катедралата Сан Мартино и за пръв път в живота си присъствахме на весела литургия, каквато само италианци си представям, че могат да направят. Те празнуваха живота. И се усмихваха на всеки.















Алберобело
Градът на хобитите;) Иначе името означава красиво дърво. Както и Матера, няма друго такова място... поне не в Европа. Сравняват къщичките с пчелен кошер, но на мен ми приличаха на струпани жълъдчета с шапки. Особено приятно е да се разходиш в частта, където хората все още живеят по този начин. Макар ноември да не предлага пълната картина, със сигурност, поне тълпите ги няма.
Това е и градчето, в което любезен продавач обели и наряза за нас типичният за района кактусов плод ( кактус круша)- има го навсякъде, но трудно се бере (боцка). Някъде четох, че вкусът му е нещо между дъвка и диня, но според мен е между смокиня, черница и нар;)



























Чистернино
Меката на скарата. Иначе поредния чаровен малък град в района, но много известен със своите бомбетки. Отидохме до там специално за да хапнем от тях, но предвид месеца и часа ударихме на камък, защото не спазихме италианската поговорка: Най-доброто време за посещението на едно или друго място е веднага. И побързайте! Направихме компромис- най- хубавият компромис, който ми се е случвал по отношение на храна:) Фантастичен ресторант извън туристическата зона с невероятна паста, зехтин, агнешко, ликьори и вино. А десертът..... десертът беше... нямам думи! И всичко това с панорамна гледка към долината.





















Локоротондо
Градът, влязъл в Рекордите на Гинес като градът с 5-тте "О"-та в името;) Тук обаче бяхме в тъмната част на деня. Все пак денят през ноември не е много разтегливо понятие. Усещането беше за повече стил, по-"пипнати" къщи и улици, декорирани с цветя и билки. Тук и ъгълът от 90° е точно толкова и сградите са по-изправени:)

























Монополи и Полиняно а Маре
Или отговор на въпроса: Какво е Италия без море?
Не знам как е в сезона, но този ноември беше точно както го обичам. Без хора, топло и ако малко се бяхме напънали, можехме дори да се изкъпем в морето. Морска храна, синьо море и песни. Nel blu dipinto di blu и г-н Доменико Модуньо на брега.





























Бари- първоначално смятахме да го пропуснем, но все пак му отделихме 2-3 часа, предвид къде е летището. Не разгледахме много, но това , което видяхме в старата част мога да определя само с три думи: шарено и чаровно претрупано. И навсякъде миришеше на прясно "изпечено" пране:)

Остуни- нашият дом в онези дни.
Белият град. Варосаните къщички, площадът, тесните улички, кокетните кафененца, закътаните ресторантчета и празниците на виното и маслините. Живяхме в малък апартамент, с тераса на покрива, закусвахме чабати с брезаола и биволска моцарела, а вечер пиехме прекрасни пулийски вина. Ще ми се да беше продължило още малко....